Довиждане, лято!

"Човекът е човек, когато е на път" – така обича да казва една моя много добра приятелка и аз съм напълно съгласна с нея. Човек се чувства истински жив, когато пътува към познати или непознати места. Най-вълнуващо e, когато пътуваме към напълно непознато място и не знаем какво ни очаква в крайната дестинация. Елементът на приключение винаги внася нотка на вълнение в пътуването. Но има и още един тип вълнуващи пътувания – тези, които те отвеждат назад към корените ти, връщат ти спомените от детството и навяват носталгия към отминалите безгрижни дни. Този уикенд се отправих точно на едно такова пътуване към родния Бургас и село Порой – мястото, където като дете прекарвах всички лета под грижите на баба и дядо. Тях много отдавна ги няма, но аз до ден днешен обожавам да ходя там на гости на вуйчо ми, който живее в същата тази къща, където прекарвах цели лета, безгрижна и волна като птица.
Всъщност аз ходя там доста често, но този път бе много специален и извика в съзнанието ми детски спомени за лета, пълни с игри, сред идилията на селския живот. Цялото ни пътуване от Варна до Бургас бе изключително приятно. Небето през целия път бе покрито с живописни облаци, което в съчетание с планинския пейзаж формираше ярки и контрастни гледки, толкова съвършени и нереално красиви, сякаш бяха графично обработени. Още на излизане от Варна отбихме, за да снимаме невероятните облаци, покриващи целия хоризонт пред нас. Гледката бе неустоима! Колкото повече се отдалечавахме от урбанистичната градска атмосфера и навлизахме в идиличните провинциални райони, толкова по-неземни гледки се откриваха пред нас и ни караха да се захласваме.



Не знам дали това се дължи на настъпващата есен или просто зрението ми мултиплицираше красотата на заобикалящата ме гледка, но местата, покрай които минаваме всеки път, изглеждаха приказно красиви – такива, каквито никога не ги бях виждала. През целия път се чудех дали не сънувам. Виждала съм тези места стотици пъти, но никога такива, каквито ги виждах сега.
Това ме наведе на мисълта за вече настъпващата есен, която носи със себе си пожълтели листа и назряло гроздове. Колко богата на цветове и сочни плодове е есента – достатъчно е само да погледнеш към натежалата от грозде асма и отрупаните с круши и ябълки овошки, за да се изпълни душата ти с радост и благодарност към щедростта на природата. А какво по-хубаво от това да се пресегнеш и сам да откъснеш плода от дървото!

Такива мисли минаваха през ума ми, докато хапвах току-що откъснатата от градината на вуйчо ми круша. Както вече споменах, той живее в къщата на баба и дядо, където преди много години прекарвах летата си. Ех! А бяха хубави времена! По цял ден тичах по улиците, а на обяд едва ме прибираха да хапна по филия с лютеница, преди пак да се изстрелям навън. Понякога се прибирах омърляна или с дълбоки рани на коленете, когато се случеше да падна от колелото.

За съжаление нищо не е останало от онези времена. Баба и дядо ги няма, аз пораснах, а приятелчетата ми са незнайно къде… Има само един мълчалив свидетел на щурите лета на село, който все още продължава да се извисява насред полята около селото и който е останал непроменен от онези щастливи дни. Това бе любимото ми място за приключения и игри – останките от стара църква, издигащи се край селото в близост до язовира. И тъй като денят бе прекрасен и аз бях зажадняла за още красиви гледки, реших да заведа Жоро до руините и да му позволя да надникне за малко в детските ми спомени.













Църквичката се намира насред къра извън селото, непосредствено до язовира и предлага прекрасна гледка към Стара планина, която се простира по цялото продължение на хоризонта. Само можем да си представяме какви сюжети за игри може да измисли детското въображение в тази мистериозна постройка насред нищото. Но дори сега, макар и пораснала, ме завладя онова странно усещане, което винаги съм получавала там, сякаш самите развалини са обитавани от някакъв дух. Но понеже, както се оказа, Жоро не споделяше моите усещания, стигнах до извода, че това може да бъде само духът на детството ми…



Наблюдавайки безкрайната шир и свободния полет на птиците, ме обзе едно мрачно чувство. Помислих си, че сме станали роби на цивилизацията и сме изгубили истинската си същност някаде там измежду офис сградите, задръстванията и панелните кутийки, в които живеем. Стана ми мъчно. Не, стана ми направо страшно, защото аз не правя изключение от това правило. Само в редките моменти, когато се докоснем до величието на природата, разбираме какво сме загубили и се замисляме дали животът ни има някакъв смисъл.

Но животът си продължава и нехае за нашите дерзания. Кръговратът никога не спира, както не спира да тече изворната вода. Живи същества се раждат и умират всяка секунда, земята все така се върти, а листата скоро ще сменят цвета си и ще покрият всичко наоколо. Сбогом, лято! Ще се видим догодина!