Терапия за забързани умове

Още един уикенд и още едно пътуване, този път на север към Провадия - друго райско кътче от нашата красива България. И това пътуване бе много емоционално, тъй като Провадия е мястото, свързано с детството на Жоро. Вече ви разказах за посещението ни в село Порой миналия уикенд, където се потопихме в моите детски спомени. Заведох Жоро до руините, където обичах да играя като дете през летата и му показах околностите на селото. Сега на свой ред той ме заведе в Провадия, където в детството си е прекарвал летата и се качихме на това прословуто Кале, за което често ми говори.


Всъщност това не е първото ми посещение в Провадия. Точно преди една година Жоро ме заведе там за пръв път на гости на баба му, която той нарича "маминка" :) Беше краят на септември и денят бе дъждовен, което осуети плановете ни да се качим горе на Калето. Този път обаче времето бе с нас и денят бе прекрасен за разходки - един от онези все още топли есенни дни, когато слънцето приятно напича, а вятърът ти шепне на ушенце.

Пристигнахме на обяд и след като сложихме няколко хапки в устите, за да не ни напуснат силите по време на катеренето, веднага се отправихме на така очакваната разходка по хълмовете на Провадия.

Мисля, че тук е подходящо да вмъкна малко история за Провадия и етимологията на думата "кале". "Кале" е турска дума - една от многото, вкоренили се трайно в българския език - и означава "крепост", а наричаното от всички Провадийско Кале всъщност е крепостта Овеч. Смята се, че градът е основан от византийците, като е служел основно за крепост срещу враждебни племена. Те нарекли крепостта Проватон или в превод "Овча крепост". По-късно българите възприели името Овеч, а когато през 1388 г. турците завземат града, те го наричат Провадия, както и Таш Хисар.

Колкото до географските особености на града, важно е да знаете, че Провадия е разположена на Провадийското плато и е отвсякъде заградена със стръмни скали, което я прави изключително живописна. Изкачвайки се на Калето, пред вас (или по-скоро под вас) се открива целия град, като спокойно можете да го обгърнете само с един поглед.

Но стига толкова факти. Не искам да ви затормозявам с много информация, а ако искате да научите повече за историята на града, можете да намерите сравнително изчерпателна информация тук.

А сега да се върна към нашата разходка. Къщата на маминка се намира на склона под Калето, затова се отправихме право нагоре. Маршрутът ни бе с продължителност приблизително 2 часа, но тъй като често спирахме да снимаме, разходката се проточи 3 часа. А там определено има какво да се снима! На един фотограф с набито око би му отнело цял ден, но и снимките, които аз успях да направя, са повече от достатъчни.

Това, което ми направи силно впечатление, е, че има страхотно много дрянове. Докато вървяхме през гората, от двете ни страни имаше дръвчета с дренки. Аз, естествено, си напълних джобовете и си похапвах по пътя :) Точно преди да се изкачим на върха на платото пък се натъкнахме на един скален подслон. Скалата се бе врязала навътре, формирайки заслон, където може би са нощували овчари, а хлапаците са идвали да играят или да се усамотяват.





Когато се изкачихме най-горе, там ни чакаше невероятна гледка - наградата за изминатия път. Виждахме крайните блокове на града и ширищите се в далечината обработваеми земи. Отсреща се издигаха още хълмове, които преграждат града от другата страна. Провадия е като заклещена между стръмните, скалисти хълмове, които я заобикалят почти отвсякъде. Гледката отгоре е толкова красива, че ти се иска да я погълнеш с очи и да я запаметиш там някъде вътре в себе си, за да можеш да я възстановиш по всяко време или просто времето да спре потока си в точно този момент и всичко да застине на мястото си, за да можем ние да му се наслаждаваме.







Стоях там, на върха на платото, гледах и си мислех: "Тук красотата няма край!". Дошъл беше краят обаче на нашето изкачване и оттук нататък, до самото Кале, пътят бе равен, а след него ни очакваше спускане надолу, обратно към началната точка на нашата разходка. Вървяхме и гледахме града под краката си. Аз бях направила вече над сто снимки и бях поутолила жаждата си да запечатвам дигитално всичко около себе си. И слава богу, защото батерията на фотоапаратът ми беше на издъхване. По щастливо стечение на обстоятелствата успях да направя няколко снимки на Калето преди фотоапаратът ми да изпише "battery depleted". Точно навреме! :)

Колкото и странно да звучи, Калето далеч не беше най-привлекателния обект за снимане, на фона на невероятната природа и миниатюрния макет на града, който се разстилаше в ниското. Обаче там единствено срещнахме хора - туристи, които разглеждаха останките от крепостта. От нея няма останало много - една кула и гробища, които не успях да заснема. Но както вече казах, най-интересното вече бе запаметено във фотоапарата ми и можех да се прибера спокойна.



Така и стана. Веднага след Калето има метални спираловидни стълби, които те отвеждат обратно долу. Докато се усетиш и отново си в града - само дето това не е големия град, с който сме свикнали ние, а по-скоро град от селски тип (или село от градски тип), където хората се познават и цари спокойствие. Малко по-късно вече бяхме обратно вкъщи и бързахме да направим салата за ракийката :)

Няма да ви разказвам подробности за престоя си - само, че изпратихме деня с домашна ракия и боб чорба и посрещнахме новия с баница. Всичко както си му е реда! Вечерта, докато си пийвахме аперетива и водихме разпалени разговори на масата пред къщата, не можех да откъсна очи от гледката срещу мен - очертанията на отсрещното плато смътно се открояваха на фона на черното небе, а светлините на градчето блещукаха като светулки в далечината.

Така неусетно приключи деня, а ние с Жоро заспахме с кокошките - уморени от дългата разходка и упоени от домашната ракия. На другия ден се събудихме освежени и за съжаление трябваше да потегляме обратно към Варна. Останаха ни обаче прекрасният спомен и многото страхотни снимки, които направих.
Разделихме със с маминка и дядо Петър, които ни разцелуваха, и обещахме скоро пак да се върнем. Дотогава ще дерзаем и ще чакаме момента, когато отново ще поемем на път към Провадия и други прекрасни кътчета на родината ни.