Ето че отново поех на юг - също като прелетните птици, които бягат от наближаващите студени дни. Не че се опитвам да избягам от есента - напротив, всеки ден откривам, че тя носи невероятно очарование със своите ярки и топли цветове и освежаващи дъждове след непоносимите жеги на лятото. Отново посетихме Бургас и в събота на обяд се отправихме към Созопол, за да прекараме една прекрасна вечер във фамилна къща Безкрайна Синева.
Няма да крия пристрастията си към това място. На фона на многото хотелчета и частни квартири, обзаведени еднотипно и без никаква фантазия, всяка една стая в Безкрайна Синева е с уникален интериор и различно цветово решeние. Думата, с която аз лично бих описала стила на къщата, е "арт". Това, в съчетание с нейното местоположението - върху скалите на крайбрежната улица, точно над пенещите се вълни на морето, я прави съвършеното място за отмора през лятото. Както се оказа обаче, Созопол е прекрасна дестинация и извън летния сезон. В края на септември, когато повечето туристи вече са си заминали, а летните жеги са вече забравени, можете да се насладите на една прекрасна разходка из калдъръмените улички на градчето и да погледате самотното море, без да ви смущава жуженето на тълпите минаващи наоколо туристи.
След като пристигнахме и си оставихме багажа в стаята, с Жоро се въоръжихме с камери и фотоапарати и тръгнахме да обикаляме лабиринта от тесни улички. Нямахме определен маршрут - просто вървяхме и хващахме случайни пресечки, без да знаем накъде водят. На мен любими са ми тесните коридорчета между къщите, които те извеждат на друга улица или ти разкриват затънтени къщички. Най-много се очаровах от красивите градини с ярки цветя и натежели лози и от ленивите, гледащи с премрежени погледи котки, които се излежават по стълбите до портите и къде ли още не.
Естествено, не мога да пропусна и смокиновите дървета, които са навсякъде - ама наистина навсякъде! Има ги в дворовете на къщите, в градинките край уличките, та чак по скалите, надвиснали над бушуващите вълни. Смокините според мен са символът на Созопол. Навсякъде можете да видите масички, на които са наредени бурканчета с надпис "сладко от зелени смокини". Ахххх, а колко е вкусно созополското сладко от зелени смокини! Но точно сега няма да ви занимавам с вкусовите си предпочитания...
Възползвахме се максимално от слабото септемврийско слънце и се прибрахме в уютното апартаментче, когато лек сумрак започна да покрива небето. Напълнихме чашите с вино, нарязахме мезета и се отдадохме на сладки приказки, докато слушахме бушуващото буквално на метри от стаята море и наблюдавахме кървавата луна. Усещането е неземно!
На следващата сутрин станах в седем, за да заснема гледката от скалите. Непростимо е да бъдеш на такова прекрасно място и да не заснемеш уникалното съчетание от живописно оформени скали и безкрайна морска шир. Дали си заслужаваше ранното ставане? Мисля, че можете да си отговорите сами. Успях да направя най-невероятните (поне по мое мнение) снимки, които някога съм заснемала. Няма нужда да ви описвам гледката - снимките я представят по-добре от всякакви думи...
Два часа по-късно вече бяхме в колата и пътувахме обратно към Бургас, но преживяването в Созопол не напускаше умовете ни. Не всеки ден човек може да се наслади на такива гледки и на такова блажено спокойствие, освен хората, които живеят там и за които това е част от ежедневното обкръжение. За тях всичко си е по старому, освен това, че лятото вече свърши, градът се изпразва и трябва да се приготвят за дългата и студена зима. А ние ще запазим прекрасния спомен и ще очакваме с нетърпение да дойдем отново в това райско кътче догодина, когато топлите дни се върнат и морето започне отново неустоимо да ни зове. Дотогава ще се крием от студа и ще жадуваме топлината на слънцето, свити в малките си панелни жилища. Но както са казали хората: "И това ще мине!".
Няма коментари:
Публикуване на коментар